Онлайн магазин за оригинални авточасти за Лада

Един тон спомени.

Всякакви по смисъл и значение теми / The foreign users are welcome to post their messages in this forum
Потребителски аватар
Frysco
Зам. председател на ЛКБ
Мнения: 4315
Регистриран: 18 април 2008
Репутация: 195
Местоположение: София
Автомобил: ВАЗ 2106
Контакти:

Един тон спомени.

Мнение от Frysco » 01 фев 2019 23:42

Един колега ми каза за този магазин... знаеш ли, казва – намерих в нета нещо интересно. Магазин за спомени...
-А, глупости... събрали някакви стари боклуци, плеснали му гръмко име и давай да въртим търговия – отговорих му аз, нали съм скептик.
-Не бе човек... спомени продават вътре.
-Е как ще продават спомени бе, аре не се излагай...
-Еми иди и виж!
-Ми ще ида, добре, дай ми линк да им видя адреса.
Е... видях го. И от инат, отидох след работа да го видя. Бях се наточил – ще се заям с тоя пишман търговец, да го видя как ще ми продаде спомени. Всичко бях намислил – какво точно да искам. Спомен, от моите си. Нали са отворени и слагат нахални названия, аре сега отговори на потребителското търсене. Всеки в търсене на някаква печалба се е наточил да намери консуматор за скапаните си стоки, дето ги влачи от Китай или от Китай, но през посредник. Аре да те видим господин (или госпожа... или пък госпожица, все тая брат) стартъпър, как ще ми продадеш от моите си спомени.
Магазинчето изглеждаше интересно отвън. Една стара витрина, дървеничка такава, на малки прозорчета... абе стара, ама хубава, с прясна боя и то добре боядисано, не някаква там трагедия в три действия, с четка и кутия емайллак . Прозорчетата чистички, а отгоре една дървена табела - „Магазин за спомени“... и толкова. И тая табела също на ръка е правена. Може би от истински фирмаджия... хората сега не знаят какъв е всъщност произхода на думите фирма и фирмаджия. Фирма е табела с название на търговски обект, а фирмаджия – майстор който изработва тези табели. Яко нали - и аз не знаех... Та хубаво, готинко направено, може да се каже – като от спомените ми извадено. Малко поомекнах като видях това симпатично оформление, а още повече и от табелката „Отворено“ на връвчица. Умилих се леко и влезнах в магазинчето не така натопорчен, както тръгнах от работа. Над главата ми издрънча звънче и малко ме стресна... такива отдавна не бях виждал и чувал.
Огледах се. И отвътре отговаря на външния стил. Дървен под, боядисан в цвят. Стените са до средата с блажна боя, нагоре бяла постна. Има дървени витринки и в тях... ха! В тях действително имаше предмети, но я да погледна отблизо... брей, виж – метално БТР-че. Имах едно време такова. Ето и колички мачбокс, също разни други. Май всичките съм ги имал. А я, тук има и други неща. Ха – паста за зъби „Мечо пух“! Розова, ейй, как обичах да я ям, вместо да си мия зъбите с нея. Нали е сладка... шампоан Па-па. Крем за бръснене „Каро“ - е, той и сега си се продава, да си призная, аз такъв си ползвам, че както казваше Стефан Данаилов в „От нищо нещо“ - по мек е. Само че, на тоя опаковката е автентична, не е като на сегашните. Та и още други работи, ама верно са ми като от спомените... ей, тоя магазин ако го напипа Цветан от Ретро-музея във Варна, всичко ще му изкупи.
Най-после обърнах внимание и на търпеливо изчакващия ме да разгледам продавач. Интересно, този младеж... бе той си е още почти дете. Пубертет, на къмто 14-15 години, ей го на, брадата му е загатната само, повече на мъх бие, ама пък отворен – на брадичката е сгъстила и я е оставил да ръсте. Е брее, и аз така обичах да правя. Зор да порастна, брада имам вече, глейте ме. Неподстриган един такъв, дрехите му май си ги е подбирал колкото да не ходи гол и то само защото го е срам да не го видят гол, а не че ще му е студено. Видно е, все му е едно какво е облякъл. И да не е съвсем здраво и чисто – става, ако не вони твърде много. И аз така се обличах, мааму стара, детска му работа... познато ми е това.
-Нещо конкретно ли търсите? - попита ме момчето с кротка усмивка и аз неволно се усмихнах в отговор. Гласът му е току-що мутирал, звучи ужасно. Той ако рече да запее, половината музикални продуценти ще се самоубият, а останалите ще викат за да го заглушат, обаче Трент Резнър ще заяви че е открил новия Мерилин Менсън. Леко носово, доста тембър глас. Познат ми е много отнякъде, ама откъде...
-Ами да, дошъл съм да видя дали продавате спомени каквито аз харесвам – все пак реших да си карам по сценарии, въпреки че видяното ми стигаше само да поздравя момчето за добрата работа и да си тръгна.
-Кажете тогава и ще видим има ли го... - загадъчно изрече продавача. Говореше тихо – и аз така обичах. Много мразя да говоря силно, само когато съм в доста добро настроение, тоест - когато се лигавя, говоря силно. Иначе в нормален разговор и аз така говоря че всеки втори се напряга да ме чуе. Но аз не се напрягах – чувах го добре. Звуците Ш, Щ, Ж и Ч ги произнасяше леко по натъртено, така едно - шъшкащо... хе. Взе да ми става симпатичен този. Шашкънин...
-Ами търся един тон спомени! - забих аз златния лаф от подготвения репертоар. Гвоздеят! Ха да ви видя сега, търговци, какво ще се оправдавате пред един купувач с ясно желание.
-Добре, ясно. В какъв цвят - капучино, нали?
Аха да му отвърна следващата реплика от сценария и тя се спъна някъде из гърлото ми, а езика само се разходи из устата, при пълното отсъствие на звук – гласните ми струни сами решиха, че е безсмислено да работят при така очевидното разминаване на събитията с плана ми. „Този откъде з...“
-Абе ти откъде знаеш? - все пак езика искаше нещо да прави, та му намерих работа. Нервно подтиснах смущението, че така нелюбезно заговорих на ти с младежа, но той не обърна внимание на това нахалство, а се усмихна още повече и предните му зъби щръкнаха изпод горната устна.
-Е нали сме магазин за спомени? Вие сте дошли с конкретно искане, как да ви го продам, ако не е точния цвят?
Замълчах си. Егати... натри ми носа, келеш! Ей, мразя да ми натриват носа! Ама пък поради някаква необяснима за мене причина, младежа зад щанда, който сега се облягаше разсеяно на щиглявите си ръце върху витрината и несъзнателно си изпъваше длъгнестия гръб, ми беше страашно познат отнякъде. Само че, не знам откъде. Но толкова познат непознат никога не бях виждал. Да, много пъти - току видя някой, който ми е познат, па после той ми напомни откъде и аз „Ахааа, да“. Ама тука е друго, този със сигурност виждам за пръв път и ми е страшно познат, все едно съм го видял вчера за последно. Доста парадоксално.
-Да, цвят капучино е. По талон я водят тъмно бежова... - не се предавах. Сега трябва да ме попита какъв талон? И да се изясним, че не говорим за едно и също, щото аз не съм му казал какво искам всъщност, само че е един тон тъмно бежови спомени.
-Еми да, знам че е така по талон. Имаме я разбира се, то ако я нямахме, какъв магазин за спомени щяхме да сме... - елате да я видите.
И той ме поведе, но не някъде навътре в магазина, както би се очаквало, а точно обратното – навън, откъдето влезнах. И сега излезнах отново, а там, точно пред магазина, беше паркирано това, за което бях дошъл. Или по-точно, това което смятах да поискам и бях сигурен, че няма да го имат. Този въпросния един тон спомени, всъщност беше ВАЗ-2105. Горе долу толкова тежеше този автомобил. И беше тъмно бежов, цвят капучино или мляко с какао, кой-както му е удобно. И сега седеше точно там, пред магазина. Един такъв опърпан, овехтял, очукан оттук-оттам. Позагнил, па китнат, закърпен някак. Абее, баш като от спомените ми.
-Ема той не е нов! - честно казано, нямах никаква причина да се заяждам с момчето. Напротив, имах много причини да го похваля, да го почерпя дори, да го поздравя, че даже що и да не го прегърна братски. Как го направи тоя фокус – не знам, но си е чист фокус. Дойдох, намислил да търся спомен – ладата на дядо Кольо. Тя отдавна зачезна някъде, на скрап ли отиде, завряха ли я някъде по селата последните и собственици – не можах да разбера. Но я няма. И нали ми трябваше повод да се заям за името на магазина, викам – ще му искам да ми продаде тоя спомен точно. Щото ако можех да си го купя, щях. Ей тъй, даже не искам да го карам – ще си го прибера в гаража и както едно време обичах да правя, ще се чучна вътре на захабените седалки с триста калъфа отгоре им и ще си зяпам и мисля разни работи. Ми така правех в спомените си, нали нямах книжка да го карам, а то не че като имах после много можех да я карам... и затова само седях вътре и си давах зор да порастна. А сега ми се иска да се върна обратно. Е, няма да мога, но ако имам едно такова убежище със спомени, може и да ми олекне от суровата... или всъщност преварената действителност на живота. Та, този младеж заслужаваше всички видове награди за фокусници, а най-вече дълбокото ми уважение. Да де, ама аз съм си глупав и злобен човек. Вместо да подходя с доброта, избрах за пореден път злобата и сигурно и този пич нямаше да го спечеля за приятел. Кой ти ги харесва такива като мене бе... та се заядох, за да не изглеждам слаб и смотан в очите му. А той великодушно продължи да ми се усмихва. Много беше готин, ти го обиждаш, иронизираш, заяждаш се, а той се усмихва ли, усмихва... При това, усмивката не е формална, нее – на този очите му издават кога се усмихва, защото е накарал мускулите да разтеглят устата и кога се усмихва от душа. Очите му са малко сурови и само когато се радва отвътре, стават весели... знам го, ама защо го знам – не знам.
-Не се самокритикувайте – доста хора така реагират. Вие не сте уникален с това, а с други качества. Но не сте дошъл за да говорим за качествата ви, така че няма да ги обсъждаме. Да, автомобила не е нов, но вие в спомените си имате ли го нов? Защото си мисля, че ако ще ви продаваме спомени, трябва да са автентични. А това е автентичния спомен за вас. Е, да...
-Номера не отговаря! - боже господи, убии ме с мълния, защо не млъквам, защо не спирам да се заяждам, мамка му!
-...номера не отговаря, но няма как да ви продадем същата Лада, със същия номер. Нали разбирате, ще си имаме проблеми с КАТ. - извинително ме погледна малкия продавач. - и стига сте се самокритикували, иронията ви няма да трае дълго, а ние сме търпеливи.
-Е защо, нали е от спомените? - упорито не обръщах внимание на съветите за самокритиката.
-Е да де, ама не знаем С 2577 ВМ дали още не съществува, така че как да е със същите номера? А пък с АР 8432 абсурд, това е от невалидните черни номера.
- Защо пък да не е наистина с нейните си номера? - нервничих аз. - освен това, сигурно е върната на вторични отдавна.
-Не сте го видял, няма го в спомените ви това. Само със спомени работим, в крайна сметка.
-Е и точно затова държа така на тея номера. И те са ми в спомените.
-Е... в крайна сметка, това си е просто един автомобил. Да, дошъл сте за спомен, но... четохте ли на сайта ни инструкциите за покупката на спомени?
-Ами не... - признах си глуповато.
-Да... никой никога не ги чете.
-Вярно е... и аз никога не ги чета.
-То затова и не сме ги написали. - откровенно си призна момчето.
-Тогава защо искате да ги чета, като не сте ги написали? - възмутих се аз.
-А защо искате да ги напишем, като не ги четете?
-Хм... има логика.
-Ето, видяхте ли че ще спрете с иронията?
Премълчах, но вече ми ставаше приятно да общувам с този младеж.
-Та ако ги бяхме написали, а евентуално и ако ги четяхте, щяхте да разберете, че щом се качите в този спомен и си тръгнете с него, той ще стане просто един автомобил. И би било глупаво да си имате проблеми с КАТ, че е с номерата на друг. Не е много гот да не отговаря напълно, но пък иначе нямаше да можете да си го платите...
-А да... като отвори дума, колко струва?
-Ами да видим, един тон спомени струва точно един тон спомени.
Обърках се. Този също си го бива в иронията...
-Е... може ли малко по-понятно?
-Да. Просто си взимате вашия един тон спомени и почвате да творите с него спомени, разбирате ли? Ние ви продаваме спомен, но този спомен е предмет дефакто. Когато си го ползвате този предмет, вие създавате нови спомени. Ето така, спомените се отплащат със спомени.
-Това дали го разбират много хора? - усъмних се аз.
-Към всеки клиент подхождаме инвидуално, няма как иначе да боравим със спомените. Та в общи линии, всички ни разбират.
-Ясно. Ей, браво на вас... - откъсна ми се най-накрая една похвала.
-Благодаря, браво и на вас. Та така, взимайте си сега спомена и успешно разплащане ви пожелавам.
Бръкнах в джоба си и открих там ключове. За Лада. Ключове за Лада в джоба, а ладата пред мене, е не е ли ясно какво се прави в такъв случай? Качих се и я запалих. Шумна си е, малко нервно работи моторчето, но толкова познато, толкова... ех, спомени. Малко след като подкарах покупката, внезапно се усетих какво ми беше толкова странно в този младеж.
Това бях самия аз. На 14 години. Продавача бях самия аз, но от миналото... Заковах ладата на място и замалко да ме натресат колите в потока отзаде. Не обърнах внимание на псувните и клаксоните, а направих тотално недисциплиниран обратен завой. Върнах се пред магазина, невъздържано изскочих от ладата... там нямаше хубава стара витрина. Имаше лъскава, от край до край стъкло. Отгоре до долу и отляво до дясно, а всичко вътре беше в гнусно зелено. Нямаше фирма, имаше някакъв огромен винил, който ако не знаех английски, нямаше да разбера, че продават лед осветление.
Нахлух вътре, а там седеше някакъв едър брадат тип моя възраст. От тези хора с които не бих си приказвал, ако не ми трябваше нещо.
-Къде е той?
-Кой? - грубовато ми отвърна човека.
-Продавача... онзи, малкия. Къде е?
-Аз съм продавача, друг няма. Да не сте сбъркали магазина?
Замислих се. Не го бърках. Тротоара е същия, ладата седеше на същото място.
-Все пак нещо от нас трябва ли ви да си купите? - нетърпеливо искаше да ме разкара онзи.
-Трябваше ми продавача. Щеше да е чудесно да мога да си купя него... - жално отвърнах аз.
-Е... не продаваме продавачи, ама какъв пък е бил този, че да искате да си го купите? - стана му забавно на брадатия.
-Ами... бях аз. Щях да купя самия себе си.
Онзи се засмя, явно реши че говори с побъркан, а то това не е далеч от истината. Пък хората щом го разберат, винаги решават да се позабавляват с побърканите, зер – изглеждат им беззащитни. Докато не проумеят, че побърканите сме по-опасни от нормалните, тогава се чудят как да избягат.
-Ами ако искате да се купите сам себе си, ние ще ви определим цена, а вие ще ни платите. И ще сме доволни всички – търговията цели това.
Изсумтях нещо невъздържано под носа си и излезнах. Да ти се... не види и търговията, я си я... скрии нейде. Търговия със спомени е нещо грандиозно, а това вашето си е... оф, кво ли се разправям със себе си? Беше ми се стрелнала мисълта, че сега и ладата ще изчезне, та затова и стисках ключовете здраво в ръка. Но тя не изчезна, там си беше. Качих се в нея и си заминах.
А когато в понеделник отидох на работа, срещнах колегата който ми каза за магазина.
-Здрасти. Абе знаеш ли, отидох до онзи магазин, за спомените... страшна работа, човек...
-Какъв магазин те гони? Да не бъркаш нещо?
-Не бе, нали ми каза, че си намерил магазин за спомени?
-Кво? Ти нещо добре ли си, не съм ти казвал нищо такова!
Замълчах. Вече ми беше все тая. Нека изчезне за другите, защо не... за мене си беше реален и си купих спомен. Жалко, че не успях обаче да поговоря със продавача, със себе си. Това щеше да е... страшен спомен. А дали пък, нямаше да излезе че ще ми дадат още спомени, а аз няма как да създам нови за да се разплатя? Хм, интересно, май съм схванал добре идеята.
-Я вместо да ми говориш глупости, кажи – взе ли ладата?
Удивено го погледнах.
-Какво ме зяпаш такъв? Нали отиде да купуваш Лада в петъка след работа? Там обява ми показва, че била като тая на дядо ти...
Замълчах си. И се усмихнах... магазина за спомени само аз го знам къде е. В спомените ми е вече. Сега ще трябва да се разплатя за покупката.
lada1300.jpg
lada1300.jpg (298.3 KиБ) Видяна 505 пъти

Отговори

Кой е на линия

Потребители, разглеждащи този форум: Няма регистрирани потребители и 1 гост